Според швейцарския виц кюрето на едно католическо
село срещнал на улицата енориашката си Мари с голям куфар в ръка, с навъсено
лице и нервна походка.

Обзет от лошо предчувствие отецът я спрял:

            - Къде сте тръгнала, Мари?

            - Заминавам оттук, отче – кисело
отговорила момата.

            - Заминавате? Но къде отивате, Мари?
– попитал отецът, обзет от още по-лоши предчувствия.

            - В Базел, отче! – още по-кисело рекла
момата.

            - В Базел? – Видял, че се сбъдват
най-ужасните му предчувствия отецът бил на предела на силите си. Една успял да
прошепне: - Но ... какво ... ще правите ... там, ... Мари?!?!?!

            - Ще проституирам, глупако!!! – най-сетне
изтървала нервите си девойката. Чe като се развикала! Къде е бил той, когато е останала
без родители? И къде е бил той, когато съдебния пристав е взел фермата на
семейството й? И къде е бил той когато е останала без средства? И как сега ще
си намерела зестра, ако чака на самаряни и праведници? Той ли ще й държи сметка
на нея? Той да не би да е по-свестен, дъртия лицемер?Тя ли не знае, какво прави
той след като я изповяда? И т.н. и т.н.

Но по смъртнобледите бузи на падрето преминала
руменина. Той почувствал, че слънцето го огрява, че птиците пеят, че е пролет и
че Господ, който всичко вижда отново го е запазил жив след преживения шок. Вярно – Мари го ругаела насред улицата, но
за него сега това било като шамарите, с които в болницата свестяват упоения след
операцията.

            И когато момата най-сетне замлъкнала,
отецът с немощен глас прошепнал:

            - Господи, дъще, ако знаете само как
ме изплашихте! Много ви моля – не правете повече така! ... Представете си само
– вече си мислех, че сте станала ... протестантка!

Това е логично - Мари е красива и млада, тя ще греши
в протестантския град, но душата й ще остана в лоното на светата католическа
църква, в която един ден отново може да се завърне след обичайните индулгенции.
Освен това Мари е засукана мома – тя може да завърти главата на някой младок от
добро семейство и да се омъжи за него. Тогава освен зестрата, която ще му даде,
(но която няма да получи от Храма!) тя ще плоди миряни, т.е. редници. Ще продължава
да плаща десятък и умножава стадото на Рим. Няма да е най-праведната, но все
пак от лоното на църквата католикът се отделя само за да се приближи още повече
и Мари скоро ще узнае това! (Да не говорим пък какво удоволствие ще бъде да
изповядва една грешница!)

Но ако Мари премине към еретиците, дори да е станала най-добродетелна
тя ще плаща десятъка другиму и дори само това е вече достойна за съжаление
загуба!

Така ще разберем, защо според Библията в Разпетия
петък Синедриона пожалил разбойника Вар Раван вместо лудия философ -
проповедника бен Назри.

Защото в обществата на идейния монопол разбойникът е
винаги по-безопасен от еретика, както Мари Проститутката ще е предпочитана пред
Мари Протестантката.

Амин!

                                                           Николай
Ангелов

По М. Семов

            Българите в чужбина се делят на какви
ли не - на „избягали” преди Десети ноември и на „заминали” след това; на бедни
и богати; на социални и ... криминални имигранти. Има и такива, които са забогатели
с труд, знание и т.н. ... Но тия, с които пътувах в автобуса бяхме само два
вида - едните, които сме си останали български граждани и другите, които вече
са се докопали до заветния паспорт. (Не българския!) Тия са най-гадните. Всички
обаче желаем някой ден да сме като тях - сиреч да живеем и печелим в Европа, да
си харчим парите в България и главното - да казваме на всеки, който още е български
поданик честно и открито какво мислим за него. Хак му е!... Що се отнася до
мене - отивах да уча и се надявах да поработя, защото бях във фалит. Щастието
не е в парите, но не е и в това да ги нямаш - вече имахме валутен борд и националното
ни самочувствие се котираше към европейското като падналия курс на лева към германската
марка - 1 към 1000! Не е вярно, че марката „скочи” - истината е, че левът се „срина”.
А с него и ние! При „падането” му се потрошихме и след 10 години на прЕход сега
отчаяно опитвахме да „прОходим”. Какви ли нямаше в автобуса! От първата
категория най-напред видях три циганки. Иначе симпатични деца - косите им - черни
та синкави, зъбките - бели та лъскави, якетата им кожени (имитация). И
достатъчно секси, въпреки възрастта си. Придружаваше ги дебеловрат ром с ланец,
който явно не отиваше във Виенската опера. Ако бях от Нравствената полиция щях
да ги арестувам без повече доказателства... Юнакът на седалката зад мене дойде в
последната минута, изсули се от задната врата на някаква кола и веднага се
шмугна в автобуса. Сгуши се в ниското, спусна пердето и се престори на заспал. Съседът
му пък се оказа професорът, който скъса навремето приятелката ми във факултета.
Като разбра, че съм го познала, каза че отивал да чете лекции във Виена, като
че ли там някой още се интересува от български учени. („Българските курви” са
друга работа!) Каза, че нарочно пътувал с автобус, за да събере социологически материал
за профила на съвременния емигрант. И го събра! Помогна му Майната - българин с
австрийски паспорт!

Нарекох го „Майна” не защото беше от Пловдив, а
защото страшно исках да му тегля една!... Но си мисля, че ако някой начукаше
майка му, ще се плодят говедата. Още в началото този „австрийски нашенец” обясни,
че е патриот на България, въпреки че живееше във Виена, и, както разбрах,
нямаше никакво намерение да се връща. Сигурно от патриотизъм! Иначе от всичко
разбираше - от валутния борд и външния дълг, и дори как да се оправи България,
защото според него то било много лесно, ама ние всичките бягаме в чужбината, вместо
да се върнем и да си свършим работата! Но не разбрах точно как трябвало да я „свършим”,
защото веднага отсече - оправяйте се сами, то си е ваша работа! Знаеше, че Държавата
ни не тачела емигрантите си, но още по-добре знаеше, че тя не тачи и
собствените си граждани. И понеже вече не беше „неин”, отнесохме я ние! Кого ли
не оплю този серсем - свинете от парламента, зъбите на президента (беше по
времето на Петър Стоянов) и онзи „манган от Драгоман”. Но понеже всички наоколо
„мълчаха като българи”, в един момент всички бяхме обявени за „боклуци”, „загубеняци”,
„педали”, „будали”, и  „бутащи масло”. Не
разбрахме, че докато остроумничи той ни беше проучил! И ни започна! Нагрубяваше
и гавреше всички „по списък”. (Вече беше пиян.) Само за мен не каза нищо,
защото на спирката аз го изгледах така, че „нещо” го спря. Но останалите
мълчаха! Професорът - „събираше материал”; мутрата зад мене „скърцаше с
мускули”, но псуваше достатъчно тихо, за да не бъде чут; мургавелките си сложиха
слушалките на ушите... Мунчо протестирал навремето щото бил луд, та се не
плашел! А тука всички бяха с шубе от скандали и полицейски проверки. Кой ги знае
как се бяха докопали визите си и какво укриваха в куфарите си!

            Интересното дойде в Унгария, когато две
оскърбени женици помолиха шофьора да му направел забележка, и той предупреди по
уредбата, че ще го свали. „Майната” размаха паспорта си и се развика, че не бил
„келяв и страхлив българин”! Той бил австрийски гражданин, та да види, как щял
да го свали оня боклук. Явно разбираше, че шофьорът ако не от респект, то
поради фирмени интереси ще си затрае. И позна. Заканата не беше повторена.

            Изведнъж разбрах какво да направя! „Изправени
сме пред нова форма на несвобода и срещу нея трябва нова тактика!” (Както
казват онези политолози, дето всяка неделя ни обясняват по телевизията къде сме
били сбъркали. Като че някой ги слуша!) Сама не зная, как ми дойде на ума - този
не се боеше от българската полиция, но  сигурно
има и други... И неочаквано и за самата мене станах:

- Я си дайте паспорта за малко!

- Защо? - оня видимо изтрезня. Усетих, че съм на прав
път!

- За да видя за кого да питам австрийската полиция! Нали
си австрийски поданик? Знаеш ли тя колко ги обича таквиз като тебе? Кретен с
тен! - Дойде ми на ум, че е твърде мургав за немец...

Не знаех, че е толкова ефикасно! Да - българските ченгета
нямаше да го стреснат, ама като не знае, какви са онези? (Или може би защото
много добре ги знаеше!) И млъкна! А с него и други двама „австрийски нашенци”,
дето ни бяха надували два дена главите от задната седалка. Странното дойде, когато
се обърнах назад - автобусът бе онемял! Съзнателно се направих на непукис и седнах
на мястото си, за да не ме заприказват и развалят „магията”. След малко обаче едно
мургавелче се приближи:

- Како, ти нали няма да звъниш на полицията? Мани го
оня!

Погледнах я безизразно и тя понечи да си тръгне. В
този миг обаче забелязах че от джоба на якето й се подаваше филтър. С властен жест
я спрях за ревера. Все така безизразно измъкнах една от цигарите й и я показах.
Мацката разбра и покорно извади запалката. Запуших, въпреки забраната и властно
й кимнах да седне. Тръгна си с облекчение...

В приказките на братя Грим винаги има и вещица, нали?
Е добре - нека аз да съм вещицата в европейската приказка. Но поне да получа
хонорара си за това! ... До Виена оставаха 5 часа - имах още малко време за
сън!... „Майната” мълчеше.

                                                                                   Николай
Ангелов

или

за котките,
децата, мъжете и т.н.

Синът ми беше на 3 годинки, когато му подариха
котенце. Писаната на една позната се окоти, и за да не изхвърлят потомството й
на улицата, дъщеричките й убедиха жена ми да приемем едно от тях. Нямаше си
порода и родословие, но беше дисциплинирано и чисто зверче – приучено да ходи
по нужда и да не се качва на масата. Кръстихме го „Чара” – от Чаровница и
заживяхме заедно.

Синът ми беше във възторг! Не че на котето това му
беше приятно – и го бореха, и го влачеха за опашката, и го
носеха като яка, и го „качваха” на елхата (за украшение) и т.н. и т.н.

Интересното е обаче, че синът ми неочаквано заговори!
Всъщност той и преди ми казваше отделни изречения, като: „Тати Ники дава вафа
Ади утата” (Превод – Тате Ники ще дава на Адриян вафла в устата.) Но дотогава
приказките не го влечаха. Сега намери истинския стимул да се усъвършенства – имаше
някой по-малък от него, когото да командари. И се започна! А първите думи които
системно се използваше бяха заповеди: „Коте, мино той!” (Коте, мирно стой!)
„Коте, къно тана!” (Коте, късно стана, т.е. време е за лягане - най-неприятните
думи за малките вечер.) „Гупаво коте, маш оттук!” (Без превод!)

Така синът ми потвърди поговорката – дай на българина
власт и не питай на колко е години!

Оттук командите започнаха да се прехвърлят върху
играчките. Образуваха все по-дълги и смислени изречения. Синът ми откри
удоволствието от общуването и вече не можем да му затворим устата, защото
порастването е когато се научиш да говориш, а зрелостта е когато се научиш и да
мълчиш! (Естествено за сина ми това е още далечно бъдеще!)

Когато разказах тази случка на приятеля си Йордан
Хаджиев, той обясни: „Едно време когато англичаните искали някой инфантил да
съзрее, го пращали в колониите си. Като ти теслимят да командваш 200 негри, още
по-прости от тебе, като поемеш волю-неволю отговорност за тях, ти възмъжаваш,
защото започваш да се грижиш! Приучваш се на инициативност и изобретателност;
на чувство за отговорност; самият ти вече израстваш и на опит, и на
самочувствие! „Приложна терапия”, но не чрез учене, а чрез власт, отговорност и
грижа за другия!”

                                                                      Николай
Ангелов

Пс. Когато Жена ми прочете написаното, тя замислено
каза:

- Ето значи защо съм толкова поумняла, откакто се
ожених за тебе!

Замълчах си, но си мисля, че ако е така - следваше
вече и да се е развела!

Николай Христов

Случва
се всеки да сгреши, нали? Аз откраднах.

Казвам
го честно, гордо, открито; с мъжеството на грешник, който е осъзнал падението
си, разкаял се е, простено му е и вече е станал съвсем нов човек.

Откраднах
по най-грубия древен начин, без да се прикривам зад модерни думи като
европейски проекти, субсидии, кредитиране и така нататък...

„Свих”
точно хиляда сто и шейсет кила нафта от детската градина, където аз,
параджията, работех. За мене си е кражба, макар и да разбрах по-късно от други
колеги по осъждания, че в юридическия „мир” това моето се наричало
„присвояване”.

В тоя
юридически свят, пречупени през „призмата на правото”, нещата изглеждат понякога
не така, както са в нормалния свят, а съвсем различно, като предмети, потопени
във вода – ту дъното на чашата се вижда по-плитко, ту линията на лъжичката в
нея е начупена на зиг-заг, ту абсолютно нищо не може да се види и разбере.

Но както
и да се нарече, гепих аз нафтата и ми замириса на затвор! Не на море, не на
пролет, не на стопен мартенски сняг, на зюмбюли или на люляк ми замириса, а на
нещо отвратително, безпощадно и тежко.

Като
всяко живо същество обаче опитах се да се противопоставя на съдбата си. Реших
да се защитавам до последната стотинка. Насочих се съвсем доверчиво към
съседа-адвокат, за когото се разправяха легенди:

Уж как
свалил от въжето някакъв много як престъпник, над сто и петдесет кила, в
последната минута го свалил оттам, преди обесникът да прерита. Мисълта на тоя Адвокат
(винаги с главна буква!), била остра като бръснач, като самурайски меч, като
отломък от вулканично стъкло. И с тая острота на наточен до микрони бръснач
резнал той конопа на дебелото корабно въже, и нещастникът (или по-скоро –
щастливецът!), тупнал като зряла круша долу на палубата, ни жив, ни умрял!
Разбира се, чудото струвало малко скъпичко, но на несправедливо обвинения
гражданин съвсем не му пукало – не плащал със собствени пари, а с приходи от
бизнеса си.

И ето че
звъннах на вратата на съседа. Когато ми отвори, видях че е турска, стоманена,
дебела като каса за пари.

- Хайде
бе, комшу, откога те чакам... – прие ме със замах, макар че не ми беше до шеги.

След
като му обясних подробно какво съм направил, адвокат Котачки ме огледа тревожно,
съпреживявайки страховете ми и въздъхна отчаяно:

- Лошоо-ооооо!
Т-цъ-ъъ! Т-цъ-ъъ!

Нещо ме
удари отвътре, силно, като едра риба в подмол, сграбчена в ръце; всичко се разтрепера
пред очите ми, сякаш в началото на земетресение.

- Колко?
– успях да попитам с вдървени устни, а ризата ми се овлажни и залепна към гръбначния
стълб.

- До осем
години може да лежиш... Имаш ли пари?

Обявих
апартамента си за продажба. И десет декара земеделски земи. Изтеглих от влога
си всичко. Мислех да продам още, ако потрябва, алуминиевата си лодка с
извънбордов двигател. Щях да продам и тракторчето – с дизелов двигател, след
основен ремонт. Гориво за него откъде?! А бях му сложил една пухена възглавница
върху седалката – комфорт!

Посъбрах
някой и друг лев, за да отмия срама. И най-важното – да не остана в капана,
така както вълк ще прегризе крака си, заклещен в клопката, но ще се освободи!
Не съм виждал трикрак вълк досега, но щом пише някъде за четвъртия крайник,
принесен в жертва на свободата, трябва да е истина. Кой би имал интерес да ме
лъже?

Вече бях
готов за решителни действия.

- Трябва
да дадеме на дознателя малко джобни, за нормално самочувствие...

- Колко?

-
Петстотин са достатъчни...

После доуточни:

- На
първо време...

Това с
дознателя обаче завърши неуспешно.

- Да
знаеш само как ме наруга! Нещо е превъртял тоя човек! А уж сме приятели... За
какво стои там, сам не знае... За една мижава заплата!

Слушах
гнева на Котачки, но не поисках да ми върне обратно моите петстотин. Бях ги
прежалил предварително. А и той се беше толкова разбеснял, че забрави да ми ги
даде.

- Хм,
сега делото е при наблюдаващия прокурор! Хиляда, разбра ли.

-
Разбрах!

Излязох,
ходих къде ходих, като насън, като сомнамбул, по-точно – като в микрокошмарче.
Или като зомбиран, загубил настроение, но до вечерта оставих на бюрото пред
Котачки тези проклети измъчени хиляда лева.

- Какво
стана! – попитах го на следващия ден.

- Взе
ги, но май нещо сме под тарифата. Направи компромис, човекът.

И
зачакахме. Колко хубаво щеше да бъде, ако вместо обвинителен акт, получа от
прокуратурата кратко служебно писмо с извинения върху розова хартия: „Господин
Генадиев! Простете за безпокойството, но наказателното производство срещу Вас е
прекратено. Установи се по безспорен начин, че Вие не сте присвоили никаква
нафта, а даже имате да получавате такава от местоработата си. Тъй като се
оказа, че от собственото си домашно парно сте носели дизелово гориво в
целодневната детска градина, за да не мръзнат дечицата, видно от обясненията
Ви. Счетоводната експертиза е била погрешна, за което молим да бъдем извинени.
Против лицата, депозирали срещу Вас сигнала, може да заведете дело за клевета
или набедяване...”

Мехлем
за лютата ми душевна рана би било едно такова късо писъмце!

Де да го
бях получил обаче! Сигурно нямаше да скоча сърдито и да протестирам: „Да, бе,
носил съм бил пълни туби от къщи в детската градина!? Идиоти такива и
малоумници! Аз ли не знам какво съм пълнел и къде съм го карал с комбито? На
прокурора ли да вярвам или на себе си? Какво ли не правят парите!”

Вместо такова
съобщение обаче получих обвинителен акт и веднага го занесох при защитника.

- Видя
ли? Има резултат... – посочи ми с пръст Котачки.

- Къде?
– замаяно се загледах.

- Ето,
тук пише все хубави неща за теб: че не си осъждан никога досега, че си платил
доброволно нафтата, че правиш пълни самопризнания... Добре, че дадохме тия
пари, иначе кой знае какви страхотии щеше да има написани тука, вместо тези
работи...

След
това ме изгледа с цялата си сериозност на вряло и кипяло юридическо лице:

- Сега ни
предстои най-голямото изпитание – съдията! Всички знаят, че е неподкупен! И аз
го знам! Обаче е твърде човечен. Помага, когато може. Последният път се съгласи
да ми пази някакви пари, за да не ги изхарча. Защо мълчиш, я ми кажи, дали да
не му предложиме едно скромно дарение в полза на правосъдието... Иначе те
вкарва в затвора, без да му мигне окото! По-страшен е от акула, от пирании, от
спин!

- Какво
ще ми струва това удоволствие? – примирих се със съдбата си.

- Три...
– показа ми трите си пръста Котачки, след като сви палеца и кутрето си.

Разбрах
го без повече въпроси.

След два
дни продадох апартамента.

А делото
мина като прожекция на филм. Аз бях в главната роля. Котачки играеше не
по-малко важната роля на защитника. За съдията в черно и заседателите нищо лошо
не мога да кажа – възпитани хора, но с мрачни погледи, измъчени! За същия ден
бяха насрочили много наказателни дела. Дойде ми редът, минахме на съкратено
съдебно производство.

Сега ми
тече наказание пробация! Два пъти седмично се подписвам, за акъл.

То
самото правосъдие не било толкова страшно. Даже и от самия съд почти нищо не
разбрах. А казват, че присъдата имала възпитателно въздействие!

Може и
да е така, но лично мен ме превъзпита не съдът, а адвокат Котачки, за което аз
сърдечно му благодаря! Независимо от всичко, което стана с мен.

Като си
помисля само, че ако направя пак нещо и се наложи отново да ме защитава, страх
ме хваща! Дай за съдията, дай за полицая, дай за скромен тоалет на приятелката
ми... О, Боже... Стига толкова!

Няма
вече да крада, ще живея праведно, като анонимна частица електорат. Вече съм нов
човек, положителен, превъзпитан изцяло.

Даже, не
се смейте, мисля си дали да не запиша право, задочно. Ще се явя на
кандидат-студентски изпити заедно с внуците си. Разбрах, че правото е нужно не
само на тези, които целят да го заобикалят, но и на обикновените българи.

Питам се
сега, след като пушилката изчезна и мътилката се поизбистри, дали наистина
Котачки е давал пари някъде или само ме е лъгал?

Това не
знам и няма откъде да го науча, но зная добре, че моя ръка повече на чуждо няма
да посегне, кълна се в паметта на Хан Крум!

Но да
свършвам. Ето какво ще ви кажа накрая:

Господа
депутати! (Не всички, разбира се, а само една малка част от вас.)

Приятели,
мутри! Елитни хитреци! Щедри лихвари!

Личности,
от които зависят наркотиците! Самоуки археолози! Телефонни измамници!

Герои и
инвалиди, дошли по чорапи от другата страна на барикадата! Пирати! Люде от
братството на Моше!

Пропуснах
ли някого? Много сте, не мога да ви изброя докрай!

На
всички вас пожелавам да ви се случи най-хубавото:

 В някой прекрасен, ама много хубав Божи ден,
да ви защитава адвокат Котачки!

Радослав
Филипов

Какво
съвпадение!

Тъкмо
дочиташе хвалебствена статия за художника Бъчваров и в кабинета й влезе самият
творец.

Той беше
- същият, както го превъзнасяха във вестника:

Вълшебникът
на четката! Ловецът на бягащи сенки и замразени движения! Сапьорът на взривове
от багри, сякаш разкъсващи платната му... Самороден талант, надарен щедро, като
праскова, кършеща клоните от плод, можещ да различи повече от 2900 цвята или
по-скоро нюанси на основните цветове. Пред него не важеха дори модерните скъпи
камери и цветни принтери на „Канон” или „Хюлет Пакард”! Пред неговото
неповторимо, безценно, просто човешко око!

Журналистът
явно бе попрекалил с похвалите си, но бе успял да привлече читателския интерес
към новата изложба на художника, вчера открита в столичен салон.

Затова
доцент Падарева-Пепелджийска – специалист по очни болести, се вгледа с
любопитство в първия си пациент за деня, без да му се сърди, че е нарушил
крехкото утринно спокойствие на току що започналото напрегнато работно време.

Беше го
виждала и по-рано, по телевизията. Сега изглеждаше като на снимката:

С
поизгоряло от жегата лице, макар и матово по рождение; с Мефистофелски хищен
израз на присвитите устни; с енергията и волята на хипопотам, излъчвани от
гордия му поглед на истински средновековен болярин.

Този
негов вид обаче се смекчаваше от една постоянно ту изгряваща, ту гаснеща
усмивка, озаряваща острите му селски черти. Тя бе сякаш предназначена само за
теб, който и да си ти – зрител или събеседник. Беше нещо като безплатен бонус,
благодарност за удоволствието от общуването.

- Може
ли? – попита скромно маститият посетител, докато сядаше на стола.      – Ще ми трябва едно медицинско за смяна
на шофьорската книжка.

- Вашите
картини с маслени бои са по-добро свидетелство от всякакви медицински
документи... – изчурулика Падарева-Пепелджийска с омагьосващо звучен алт, макар
и убедена, че в тоя момент сигурно изглежда на някого отстрани като дребничко жълто
канарче.   – Но да направим един малък
преглед!

Златисто
жълтият цвят на русите й коси и снежната белота на служебния й халат се съчетаваха
в успокояваща и нежна хармония, допълнена от възторженото изражение на
незастаряващото й миловидно лице. Подробности, които сякаш върху мека глина се
отпечатваха в подсъзнанието на творческата личност, за да бъдат трансформирани в
края на краищата до единствено важния в момента въпрос: „Дали да не я поканя на
кафе?”

- Какво
виждате тук? – направи офталмоложката дяволита, капризна физиономия. Приличаше
на хлапачка, заиграла се на Чичо Доктор или на нещо друго такова - може би на Леля
Меди Лечителката. Макар и да знае предварително, как ще завърши уж интересната
игра.

- Нищо
не виждам! – отговори Бъчваров.   – Само
някакви точки...

- Не
виждате ли триъгълници, квадрати, окръжности?

- Ама
Вие шегувате ли се с мен? – изстена мъжагата. Имаше набито тяло на месар, с
космати ръце под късите ръкави.   – Аз на
изпит ли съм дошъл сега, или за някакво медицинско! Какво трябва толкова да
виждам тук, доцент Пепелджийска?

- Всяка
от тези фигури е с различен цвят. Ето – червено, жълто, зелено! Може да ги види
даже малко дете...

- Значи,
според Вас, аз съм далтонист, така ли?

- Вие го
казахте... – отчаяно прибра ръце към гърдите си доцентката, облечена в бяло.

Трясък
на захлопната отвън врата бе отговорът на Бъчваров, а той самият бе освободил
стола от тежестта си и се носеше някъде по коридорите като топка, набрала
инерция в игрище за боулинг.

Помощният
персонал – сестра Манастирова, наблюдаваше цялата тая сцена с безпристрастието
на неодушевен предмет, на когото не е дадено да възприема и да коментира.
Въпреки това обаче тя наруши някаква част от обществения договор и своите права
по длъжностната си характеристика, като простена:

- Боже
мили! Не знам как е при Вас, доцент Падарска, но ние в апартамента си имаме
голяма картина - платно с маслени бои, познайте от кого?

- От
Бъчваров ли?

- Да,
разбира се, от него. Нали няма двама такива с еднакви имена? Да знаете само
колко си го харесвах досега – лунен или космически пейзаж, с няколко още луни
отгоре, с отчайващо зловещи проблясъци, върху хаоса от отломъци, сред които,
въпреки всичко, странно никнат жълто-зелените кълнове на надеждата, в очакване
да дойде благото послание на Световния Свети Дух!

-
Манастирова, готова си за рецензент, как само компетентно се изразяваш, не мога
аз така...

- Чета
вестници, преглеждам списания, доцент Падарска, не е трудно да се позапомни
това-онова. Важното е то да Ви впечатли, да го видите с душата си! Казват, че
освен космическа живопис, той рисувал още възрожденски къщички, нуждаещи се от
ремонт!; утринен махмурлук край морето; зрели жита и слънчогледи под аренда,
преди да се превърнат в пари; мъченици-пенсионери в края на месеца. Даже четох
и че го ангажирали някъде с лекции по колорит, пред студенти... Носител бил на престижни наши и международни награди! А знаете ли, че и аз като
малка рисувах в блокче с водни бои - къщички, слънца и човечета!

- Защо
ми го казваш?

- И ние с
Вас, почитателите, също разбираме нещо от изкуство, доцент Падарска! – усмихна
се самоуверено сестрата. Мощните й рубенсови форми, като на паметника на
Съветската армия в северозападния град Кула, бяха нагледно доказателство за
безсмислието на диетите за отслабване. Лицето й излъчваше ябълкова зрялост и
оптимизъм.

Шефката
обаче не се впечатли нито от думите й, нито от вида й:

- Бягай
го настигни, Манастирова. Върни го... Ще му дам това медицинско, на моя
отговорност ще му го дам! Щом досега не е направил произшествие, щом не е
сгазил двама-трима на червено или на зелено, значи няма и да сгази! Дано само
да не мине на първия червен светофар, който се изпречи на пътя му! Пък в края
на краищата, човек може да кара и без светофари, като наблюдава внимателно пътя
и какво има върху него...

После побърза
да добави:

- Знаеш
ли, не бива да се ожесточават хората на изкуството. По-важно е вътрешното зрение
на твореца, светоусещането му. Омир, като е бил сляп, какво от това? Искал ли
му е някой медицинско свидетелство, за да му разреши да сътвори безсмъртните
„Илиада” и „Одисея”? Разбирал е нещата по-добре и от зрящите! Хайде, бягай,
по-живо! Връщаш ли се вече?

Радослав Филипов