- Отиваш и ми носиш едно гъше перо!
Най-голямото! И внимавай, да не е разрошено...
- Дадено, шефе!
След малко повече от час идва и носи.
- Какво е това? – недоумявам. (Случва се и
на най-яките интелектуалци.)
- Ами, шефе... намерих ти доста перушина
там, където пасат гъските, до самия Дунав, в края на селото... Но за всеки
случай взех и една жива гъска, да си имаш резервни пера...
(Дявол да го вземе тоя Картоф! Не картоф,
а истинска Тиква!)
- После?
- После дойде един рошав и се развика, но
бързо се разбрахме с човека. Наложи се да ида до джипа и да се върна с
бухалката. Е, така, колкото за сплашване, нали знаеш, че ние вече отдавна не
работиме с такива остарели методи. Сега на мода е компютърът! И хубавите
продавачки! Натискаш “Enter” и всичко
е “окей”! Получаваш каквото трябва.
Махам му с ръка да се отдалечи, с движение
на дланта, сякаш го пръскам с вода.
Не ми се говори. Не ми се хабят думите.
Сърби ме перото.
Искам да разкажа на тези, които не знаят,
как трудно си пробиваше път новото. За величието и героизма на онези бързо
пораснали момчета, които се биеха като истински мъже.
Те бяха
добри дискохвъргачи или тласкачи на гюлле, но някои от тях биха станали световни
хирурзи, Наполеони или може би учредители на награди като Алфред Нобел.
Какво от това, че понякога през оптически
прицел гледаха в бъдещето или поне си мислеха, че го виждат? Или че ги
впечатляваше действието на заглушителя?
Сега
на мен се падна тежката грижа да ги оправдая или реабилитирам. Пък и не ми се
работи вече с бухалка. Тежка е тя за царската ръка, нали, Иванко?
За тая цел реших да използвам всички
средства. Дори тези, които изглеждат неподходящи. Ето сега тоя конкурс. Цяла
България го знае. В Хасково. За хумористичен разказ или четиво. Защо да не го
спечеля?
Нещата са съвсем сериозни и
хич не ми е до смях, но нямам друга възможност. Знам три азбучни истини:
натрупване на пари, пране и признание в обществото.
Една
награда от престижен конкурс ще е доказателство, че и мутрата е човек и че
заслужава уважение!
И така, грамотен съм и съм се нагледал на
толкова хумор. Жив и истински, често незабелязан от тези, които го правят.
Затова ще изпратя аз, батко им Жеко,
няколко реда на журито, да видя как ще се почувстват тези хора.
Естествено, ще приложа и скромната си
борческа автобиография. С по-малко конкретни подробности и с повече обобщения.
Нещо в стила на Алена или Нострадамус.
Но да сме наясно! Искам първата награда! Парите
от нея не ме интересуват, трябва ми само признанието. Как ще стане това, нямам
никаква идея. Може шефът на журито да не спи цяла нощ, може всички останали
членове да му помагат, според силите си, да поправят, да задраскват и да
вмъкват каквото си искат в това, което съм им изпратил, но накрая трябва да
успеят.
Даже може да напишат нещо съвсем друго от
мое име, все ми е тая!
Важното
е да спазят основната ми заръка, да отгатнат това, което съм искал да кажа и да
го запишат с простички думи, хващащи право за сърцето.
Хич не ми трябват парите, да ги вземе,
който иска. Ще дам необходимото пълномощно. Даже аз ще дам отгоре, от себе си, някой
лев, ако спечеля. Да речем колкото за една гарсониера, достатъчно ли е? Думата
ми тежи повече, отколкото фалшифициран подпис на нотариус.
Ако пък някой прояви достатъчно старание,
мога да му пусна нещо от живата история на момчетата, да си издаде тоя член на
журито даже своя собствена книжка, да се прочуе я приживе, я посмъртно.
Но опита ли се някой да помирише с нос
високо в небето, искам да ми каже, какво би станало с него, ако късно нощем във
входа на блока му го пресрещнат двама-трима лоши и непознати?
Или пък колко откуп биха платили за него
близките му?
Повъртях гъшето перо в пръсти и се
замислих. Нужно ли ми беше? За какво? Има толкова химикалки, принтери и
устройства за записване на човешка реч и звук.
После започнах да проумявам защо съм се
снабдил с тоя почти античен писателски атрибут.
Перото като символ. Перото като
вдъхновение, като необходимост да се дращи върху хартия и да се записва минало,
настояще и бъдеще.
Отец
Паисий, с неговото паче или гъше перо, е оставил един убедителен пример, какво
може да се постигне с писане. И не случайно е написал с тоя примитивен
инструмент не друго, а историята на един народ. Нашата история, съвременници. Сега
трябва малко да я допишеме.
Мисля, че бях достатъчно ясен. Хайде,
бъдете здрави и да се срещнем на живо, при обявяване на резултатите. Сигурно ще
има какво да си кажем. Аз няма да бъда с черни очила и с черен костюм.
Предпочитам нещо по-свежо и съвременно. Може да съм магистрат, политик или безработен.
Има ли значение дрехата? Важното е да не се връщаме отново към ония лоши страници.
Нека да си живееме вече, а?
В учебниците
пише, че такива няма, но той ги вижда много ясно. Ето тази, най-близката, не му
е интересна. Мяркал е стотици от същия модел. Махат, махат наляво-надясно и
бият мухи. Звукът прилича на свистене от бързо въртяща се магнетофонна лента:
шшст!-пшшкст!-кшшшст! Сравнително безобидни са. Достатъчно е дистанцирането.
Оп, малко по-напред вляво има нещо интересно! Опасно. Артикул "спящ
лъв". Тази удря само веднъж, когато се доближиш достатъчно в разсеяността
си. Всъщност тя не спи. Убива тихо и без излишни движения. Другата до нея е от
вида "лае, но не хапе". Винаги прави фалстарт, обаче не се отказва,
поне не в началото. С арогантен вид, страшен и наежен; роши се, не се размахва.
Основата и е подсилена с лепенки; при по-рязко движение тя ще изхвърчи. Разчита
на заплашителната си визия. Ооо, ами тази! Еее, супер е отвсякъде! Пух,
ароматна пудра, панделки. Когато обаче г-н Игрек се доближи да я погали, ръката
му прави плавни движения в празно
пространство. Собственикът на следващата си мисли, че се е отървал от нея
завинаги, разчитайки на антропогенезата. Ходи наперено, със самочувствие,
поучава всички. Уви. Огромната му опашка се влачи по земята безпомощно и
завлича боклуците със себе си. Г-н Игрек си знае, че е безсмислено да се помага
в такива случаи. Човекът няма да му повярва. Както няма да му повярват и останалите
- онзи с пружиниращата опашка, дамата-съселче, младежът със свинското опашле.
Те не подозират за съществуването им, защото не ги виждат.
Вижда
ги само г-н Игрек. Странно, психиатърът му повярва веднага. Нещо повече, каза,
че и той ги вижда, но не е толкова смел като г-н Игрек да си признае. И го
посъветва:
- Ако някога отсъствам и се
наложи да идете при друг психиатър, не му признавайте, че обичате да
разглеждате хорските опашки. Кажете, че си падате по зяпане на задници. Иначе
ще Ви обявят за побъркан, а Вие сте единственият нормален, когото познавам.
