Община Хасково и "Ъкъдемия Каунь" обявяват Трети национален хумористичен конкурс "Каунь 2009" под мотото "Луд на шарено се радва"Произведенията ще се приемат само в електронен вариант.Всеки автор има право на 3 непубликувани произведения в проза и стих общо.Най добрите произведения ще бъдат публикувани в сборник.Усигуряват се две награди по петстотин лева за поезия и проза.Съпътстващите награди се определят в деня на фестивала които ще се проведе в рамките на дните на град Хасково около 8 септември.Изпращаите произведенията на адрес  kaun.haskovo.net  или на mail haskovskikaun@abv.bg Краен срок за получаване на творбите 1 август 24.00часа.Журито ще бъде с международно участие.В него ще участват и утвърдени български писатели хумористи.

ДИНКО ПАВЛОВ - КЛУБ "МОРСКИ ТАРАЛЕЖИ" - БУРГАС



ИСТОРИЯ С ТЕЛЕФОН



Имах мобилен телефон, но желанието ми да си

поставя домашен беше голямо и все не успявах да

направя това.

От БТК-то ме отпращаха все с едни и същи думи:

- За момента нямаме капацитет, но централата,

която строим във вашия район, скоро ще бъде готова

и тогава няма да има никакъв проблем.

И не ме излъгаха! Един ден дойде техник у дома

и рече:

- Имате молба за телефон. Искате ли?

- Разбира се - скочих зарадван.

След няколко дни на барчето в хола лъсна нов

телефон. Вечер, кагато се прибирах у дома, забърсвах

полепналия по телефона прах и сядах до него в очаквъне

да позвъни. А той стоеше пред мен мълчалив като сфинкс.

И, ето, на десетия ден чудото стана. Телефонът остро

позвъни. Изтичах към него, колкото радостен, толкова

и разтреперан, и вдигнах слушалката. Някакъв плътен мъжки

глас ме изпревари и взе да нарежда:

- Как не те е срам, бе? Пред мене говориш едно, а пред

Латинка друго!

- Каква Латинка - изумих се аз.

- Я не се прави на глупак!

- Но, моля Ви! тук има някяква грешка - престраших се аз.

- Грешката е моя, че ти доверих всичко! - изкряска той

и затвори.

След няколко дни телефонът пак позвъни.

- Честито, г-н Директор! - чух някакъв хлъзгав мъжки глас.

- Извинете, но за какво?

- Ами, за синчето Ви , разбира се.Нека да е живо и здраво...

- А бе, кой се обажда?

- Не ме ли познахте, г-н Директор, Иванов от пласмента съм.

- Какъв директор, бе? Кряснах ядосано. - Аз съм крояч, а тук

е частен дом. Телефон: 81-54-00-44.

Няколко дни след този случай имах гости и тъкмо когато пеехме

"Черен влак се композира", телефонът прозвъня настойчиво.

Обаждаше се някакъв мъж, който се интересуваше, кога ще можем

да се срещнем. На въпроса ми, защо е нужно, той сех засмя зловещо

и ми съобщи, че след като съм се срещал толкова пъти с жена му, сега

било редно да си уредя и една среща с него. И допълни, че ако не се

съглася, ще ми вдигне колата във въздуха.

Аз кола нямам, но въпреки това се уплаших. Малко взривове ли

станаха напоследък?

И аз на няколко пъти се опитах да се свържа. С кого - с приятеля

ми Киро. Но все не успявах.

Първия път ми се обадиха от "Метро" и попитаха колко суха

луканка искам. Втория път погрешно попаднах на "Дом"Майка и дете" и от

там ми се скараха за изоставено от някого бебе.

Една вечер, след полунощ, ми се обадиха чак от Каспичан.

Предупредиха ме, че ако до два дни не се откажа да участвам в

приватизацията на кравефермата, ще ми се случи нещо много неприятно.

После ми звъниха от някаква фирма и ме попитаха, кога могат да дойдат

и си платят "Гражданска отговорност" за колите. И ако дойдат колективно,

какви бонуси ще ползват.

Връх на всичко бе един разговиор с гражданин, който ме осведоми,

че всяка вечер щял да ме буди по седемнадесет пъти, докато не настаня

дъщеря му в "Булбанк".

Именно тогава взех да се смея безпричинно.

Седмица след това, когато дойдох на себе си, жена ми ми каза, че

ме е намерила пред супера на съседния жилищен блок. Около мен се била

натрупала внушителна група от хора, на които съм разправял, че се казвам

Хилари и че утре сутринта тръгвам да покорявам Джомолунгма - за втори

път с велосипед.

Сега се чувствам по-добре. В платен отпуск съм и по цял ден

стоя край телефона, в очакване да позвъни. Това вече ме вдъхновява и изпълва

с интерес към различните човешки съдби.

Колкото и да са далеч от моята.



Динко Павлов - Бургас





Л А Ф О Р И З М И



- Напълнят ли ти джоба, и на празни приказки ще повярваш.

- Уж сме беден народ, а какви богати управници си отглеждаме.

- Погледна ли трезво на нещата, идва ми да се напия.

- Нормално е в сляпа държава всеки да гледа да удари кьоравото.

- Благодарение на близките си, някои отидоха твърде надалече.

- Задържиш ли се на гребена на вълната, морето все ще ти е до колене.

- Как да ти вярвам, като виждам, че не можеш да лъжеш?

- Някои политици са за оплакване. Станаха за смях.

- Там, където командват пънове, всички се правят на клечки.

- Едни за да си опекат работите, завъртяха другите на шиш.

- При някои жени слагането на рога стана спорт.

- Безочлив, ама очилата му златни.

- Така ни режисираха живота, че ежедневието ни заприлича на цирк.

- Самозабравилите се политици, най дълго ги помни народът.

- На литературното поле плевелите избуяват и без торове.

- Някои изковаха щастието си без чук и наковалня.

- Уж преходът е мирен, а народът стана войнствен.

- Отсекът ли дървото, всички си обират крушите.

- Не тръгвай след "огън-жена"! - Изгаряш.



Динко Павлов - Бургас





Н А Ш Е С Т В И Е



Топлото лято отново пристигна.

Кръвното ми високо повдигна.

Пак взеха да идват на гости в къщи

вуйчовци, лели, свати и тъщи.



Пръв се представи Иван от Кнежа,

с нова кола и чужда жена.

После почука Кръстан от Марица

с двете деца и баба си Гица.



Четвъртата беше леля Кръстина,

живееща нейде край някаква мина.

После пристигна и сватята Радка

с "лудия Гошо" и малката Златка.



"Лудият Гошо" свирка надува,

щастлив е по лятному, просто лудува,

после из двора в доматите скача,

а на мене, братя, ми иде де плача.



Тя се разбра, че пак през годината,

заради Гица, Кръстина и Радка,

цялото лято ще спя пак в градината

в старата вярна добричка палатка.



Динко Павлов - Бургас

-Ох тежат ми годините,тежат ми- заоплаква се един ден стария коларски път.

-Какъв бях на младини.Препускаха по мен конници,карети с изискани дами и господа,но после замря движението.Започнаха да скърцат по мен само тежки волски каруци,малки каручки с впрегнати магарета. Разбиха ме колелата и копитата и ако завали дъжд ставам почти непроходим.Но... нося историята с мен.Да.Историята.

Защото по откритите в мен предмети човекът ще гради история.

-Че какво е останало толкова ценно в тебе- запита една пътечка,която лъкатушеше нагоре,надолу по склона край пътя и го слушаше внимателно. 

-Е,не е кой знай какво.Я подкова или перон,част от каруца или,абе,какво да ти изреждам? Всичко това е непонятно за тебе. 

-Защото съм малка,невздрачна и глупава,нали?- казала обидено пътечката и замълчала.

 -Е,не се сърди.Аз съм стар и ще ти кажа думите на един голям български писател-„ Пътека ли е води на някъде”. Запомни го.

-Слушах ви и да знаете какви чувства ме вълнуват сега. Аз бях много зает със себе си и като ви изслушах вече съм спокоен- обади се големия модерен асфалтиран път. 

-Спокоен съм, че нося и аз историята в себе си.Нищо, че сега шума от летящите коли, свистенето на гумите им и клаксоните,които не спират и денем и нощем ме изморяват.

Пътечката пак била любопитна и попитала:

-Ти пък,каква история носиш? В такава риза са те сковали,даже сигурно и не дишаш.

-Миличка,ако отчупят парченце от мен хората след век ще знаят от какво са ме направили. Може би тогава пътищата ще са като писти,но човек винаги се интересува от историята си. 

-Е,благодаря на всички.До сега слушах,слушах и реших, че и аз съм живял достойно- казал павирания път- И аз изчезвам постепенно,но знам,че паветата ми тежат на мястото си и че и те носят в себе си част от историята.Нали?Да вървим напред и да оставим всичко в ръцете на човека.А историята се записва и на най- малкото камъче.А ние,ние сме пътища нали?

Харита Колева

 

Двете дървета растяха едно до друго. Бяха еднакви на ръст пък и клоните им като че ли
бяха разперени еднакво. Толкова близо едно до друго растяха, че даже по някога клоните им се
вплитаха. Те се прегръщаха. Шепнеха си нежно с листата. Беше пролет. Клоните им пак се бяха намерили. И точно там-
в тези преплетени клони сви гнездо птицата.

- Не се дърпай, моля. Стой
спокойно. Укроти това люлеене, моля те. Хвани
ме по- здраво.

Само такива думи си разменяха двете дървета. Или :

-Нали не искаш пиленцата да пострадат? Не се дърпай де. Дните минаваха, дъждове
валяха, вятър бесня и едва не
събори гнездото- до деня в,
който птиците отлетяха на юг. Гнездото
беше пусто.

-Да се пуснем вече а?

-Ами да се опитаме.

 Вятърът
им помогна и те разплетоха клони. Може би на пролет пак ще се прегърнат, за да опазят новото гнездо.

   

 

       Ники, ако видиш такива прегърнати дървета отиди при тях .Допри се до
кората им. Може
би ще чуеш какво си говорят, но със сигурност ще
почустваш силата ,която те предават .А ако и аз съм там ще прегръщам теб. Целувам те

Харита Колева